На Вяра, Пламен и децата
Ний пристъпваме в омая
О, богиньо, в твоя храм.
Ода на радостта, Шилер
Ето какво стана наоколо – може да послужи за сведение на ония зад Преградата на северозапад. България се разпадна. Половината Северна България – от Видин до Плевен, заедно със Софийска и Благоевградска области, седемнадесетте острова от Русенския архипелаг, се обединихме с онова, което беше останало от Сърбия и Черна гора в Бълсръбски Независим Полуанклав. И малко Хърватска. Пак не си обръщахме кой знае какво внимание, но заедно ни беше по-добре. От нас три букви, но отпред, от тях всички букви, но отзад. Заобикаляше ни Велика Македония. Между нас и Черно море бяха Ревизионистките Разорени Земи, които нямаха държавно устройство. Ето затова Полуанклав. Не че някой оттатък би се заинтересувал, но нали имаме за цел да оставяме следи зад себе си…
Това трая кратко. Скоро Балканският полуостров се откърти от Европейския материк и заедно с половин Исконна Румънска Македонска Колония се плъзна към Малта. Горе австрошвейцарците си върнаха изгубената някога унгарска Трансилвания, почти опразнена, на основание, че унгарците винаги са били наоколо им и има някаква логика. Долу хървати, словенци, албанци останаха на материка, присламчиха се към Падания и изядоха всичко, каквото докопаха. Европейската част от Турция потъна, а Гърция… Успяхме да приютим и натъпчем някои на остров Тасос, който остана и си креташе с нас…
Ние със сърбите се изрепчихме на Велика Македония, ступахме се, обаче здраво ни набиха. Платихме спокойствието си с признанието, че царете Симеон, Борис и Тервел са си изконни македонци и им ги предадохме. Братята сърби се откачиха с няколко букви от азбуката си, за които признаха, че са македонски още от 8 век преди новата ера.
Но настъпи относително спокойствие, преодолима бедност и мрачно бъдеще.
Нарочно в новия ни химн нямаше никакви географски имена, само естетични – храбри, духовни, смели, сърдечни – в боен стяг и в мирно време към хоризонтите далечни…
Ето в какво време живеех. Ако трябваше да отида за риба, излитах от Витоша – един полуразтопен край на Скопарника беше удобна площадка – и трябваше да спра близо до Шумен, за да ме преслушат от Разорените земи, да не би да им нося зараза. Те боледуваха от всичко възможно и си бяха изработили строги правила. Това се оправяше с подаръци. Най-ценните бяха сапун и паста за зъби! Радиоактивните болници и прошляци на целия Балкански остров бяха чистофайници. На никой нормален човек не би му хрумнало да влезе в това море или да яде рибата му, но ловният инстинкт още си живееше у хората и дори ги мотивираше. Затова летях дотам.
Това ми припомни начина, по който моят пряк началник и мъчител ме караше да му върша работата. Използваше за примамка красавиците, които се шляеха в приемната му и наоколо с цел да се омъжат за разумно кратък срок и след пътешествие до Ибиса да се разведат, като откъртят половината състояние на съпруга си. Някои успяваха. Но не и с мен. Тази, за която бях готов да жертвам не половината, а цялото си състояние и да стана квартален дилър на наркотици в Судан, ме беше изоставила и не знаех дали е жива. Друг е въпросът, че състояние нямам.
Когато ме повика, заварих при него ефирно същество, чиито дрехи бяха облечени единствено за да подчертаят умело голотата й. Тя ми се усмихна с достойнство, но с намек, че при определени условия може да го престъпи и ми наля кафе от цикория. Кафе няма на Балканския остров, иначе гледаме фурми, маслини, маракуя, манго и дори бабите вече не се боят от нилската треска. Лекуват я с отварка от подъбиче.
- Ти си от старата човешка школа – обичаше да ми казва Шефа. – Сега работя само с Оцелели. А на оцелелия нещо все му е повредено или ампутирано. Най-често чувството за срам. Ето затова те ценя.
- Недей да изброяваш точките, по които ме мразиш. Спри дотук и кажи, каквото има да се свърши.
- Да, нямаме време. Чувал ли си за Института за тектонските плочи?
- Някакви мошеници? Учени? Или и двете?
- Тектонските плочи са земната кора, върху тях са стъпили континентите. И се движат. Както и нашият окаян остров. Само че с него това се случи насила, знаеш. Е, а в Института изследват дали не може това да се направи организирано, целенасочено и бързо.
- Размърдват си чакрите и не се сблъскваме с Малта или с Тунис?
- Нещо такова, може да е психотронно. Е, отиваш там като помощник лаборант.
- Какво се очаква да свърша, докато стривам в хаванче храна за мишки и маймунки?
- Търсиш някого, който иска да ни преплъзне през Гибралтар максимално близо до Южния полюс.
- Дотам ли я е докарала голямата политика?
- Не знаем много за нея. Тя е зад Преградата и това е. Какво мислят, какво искат – питай македонските господари… Но и те нищичко не знаят, щом председателят Коцевски заяви, че ще пресечем всички диверсии с железен пестник… Важното е да опазиш шефа на Института, нашия човек и изследванията му, защото познай как ще се проврем през Гибралтар. Голямо остъргване ще падне.
- А ако го опазя, ще можем да опитаме прескок-кълбо… Разбрах. Македонците знаят ли за мене?
- Ще помагат, ако решат, че може. Ако сгазиш лука, ще се направят на изненадани и с накърнени чувства. И те са за мустака. Хайде, отивай да се приготвиш. Ако искаш, Неда може да ти помага – въпросната хубавица, Неда, както се оказа, нацупи устичка, но прибави няколко парцала към голотата си и тръгна с мен.
Хвърлихме се от покрива в задушния софийски следобед и се насочихме към Института. Наблизо имаше малка страноприемница – „Екстра наливен пелин!”, там я оставих пред чаша мохито и влязох в сградата. Долу знаеха за мен и ме насочиха. Коридор след коридора се озовах пред мастит началник, изпълнен с достойнство и удоволствие от всичко, което е. Беше сърбин, но се разбрахме на усреднения бълсръбски говор. Съгласните се бяха поувеличили, но пък падежите - изчезнали.
- Ще работите в лабораторията на професор Стойнев! – Прозвуча ми радостно като рапорт. – Най-голямата надежда на Балканския остров!
- Аз мислех, че никакви надежди не са ни останали…
- Държа на дисциплината, изпълнителността и спокойствието! Държа да ми се подчинявате във всичко! Държа раците да се хранят само с добре угнило месо!
- Слушам! – ревнах аз спонтанно, както не бях правил от времето, когато преплувах Дунавския пролив, за да се включа във войната против Трансилванския анекс.
***
Започвах утре. Споделих това долу с Неда, която беше успяла да изпие още две мохито.
- Трябва ти бяла престилка и навярно и от онези смешни цилиндрични шапчици. Хайде да ти потърсим.
- Мислех, че ще предложиш да дойдеш у дома и да ми ушиеш, както едновремешните жени са правели…
- Те са шиели знамена, на тебе още нищо за развяване не ти трябва.
- Ако мислиш, че си търся повод да те примамя у дома… - казах напълно искрено, защото точно това исках.
- Да, знам, че съм защитена, доколкото е възможно с мъж, защото познавам Стела и знам, че я няма…
Това ми дойде като шамар. Увиснах над един кестен, за малко да се задейства автоматичната парашутна защита. Млъкнах, нямаше какво да кажа.
- Извинявай – умърлуши се. Красавица с възпламенима съвест. Стана ми още по-интересна. – Ето там има санитарен склад.
Спуснахме се надолу, тя ме оборудва с всички нужни неща, които да ме превърнат от почти нормален човек в санитар-идиот. Не, лаборант беше…
- Добре, сега отиваме у нас, защото у вас нямаш игла, а тези престилки и шапки ти стоят като на плашило. – Имах игла у нас, но за нищо на света не бих го признал.
У тях беше чисто и светло. Исках да легна на терасата и да не се събуждам. Разтопените части на Витоша не се виждаха и това внушаваше измамни мисли и надежди.
- Ето – подаде ми таблет. – Всички в Института и някои мои предположения…
- Браво на тебе! Свършила си важна работа! Кажи, а как ме внедриха там?
- Имаме наш човек, разбира се. Той те предложи, натисна да те одобрят…
- Но какво е предизвикало подозренията и тревогите на Силата?
- Един от нашите анализатори ни насочи. Ако някой измисли как да не се джаснем в Сицилия, Малта или Тунис, ще досаждаме на предполагаемите задпределни идеи за Средиземно море. Знаеш, че откриха на дъното на Средиземно море суровината за антигравитационния хиперполет. Не нашите сегашни кокоши подхвръквания, а истински летеж! Огромни структури вече ще могат до се издигат във въздуха и да преодоляват хиляди километри. И изведнъж – кораб с диваци плува натам и засяда точно отгоре…
- Нали и ние същото се опитваме да направим? – Тя ме погледна снизходително.
- Да де! Или да го откраднат, ако нещо неочаквано измислим, или да ни попречат да го измислим – за всеки случай! Нали не си общуваме и не си махаме през преградата…
Тя знаеше, че ще остана да спя и то точно тук – намерих завивки на дивана и легнах с компютърните очила. Но съм заспал…
Грешка е да премяташ миналите дни в настоящето, особено когато бъдещето е неясно, но Стела се мярна като падаща звезда и отдавнашно погалване, последвах я надалеч, после Неда се плъзна при мен, върна ме към носещия се окаян остров и по-късно, когато догоряхме в прегръдката си, сякаш не всичко бе толкова обгорено, както все се залъгваме у нас…
***
Оставих я пак в кръчмето пред чаша мохито, влязох в Института. Посрещна ме Чорич, местният фелдфебел, когото още от вчера наум наричах Чворич. Докладвах, че съм готов за служба и бой. Скоро се оказах в лабораторията, където сновяха безразлични колеги и следяха как резултатите разцъфват по мониторите.
Свърших си работата без да изпадам в глупави ситуации на идиотска некомпетентност. Излязох да се загубя умишлено из коридорите. Исках да видя някои от сътрудниците, споменати от Неда. Беше лесно да се изгубя и по естествен път, защото институтът се състоеше от две отделни сгради, свързани и опасани от преходи, стълби, асансьори и топли връзки на различни нива. Никой не се интересуваше от мен. Имаше доста хора. Умишленото ми залутване ме доведе точно до вратата на нашето божество и гений, професор и кой знае още какво Стойнев, но убога секретарка ми съобщи, че нямам записан час! Аз й съобщих, че и да имах при нея записан час, никога нямаше да се възползвам от него, тя онемя – и за хубаво, защото точно в този момент великият човек изскочи от кабинета си, задърпа ме и ме насмете в него…
Докато се усетя, ме сложи на стол, закачи електрод на темето ми, друг – на коляното ми и каза:
- Мотаят се тук и не знаят никога какво ми трябва!
Злобен човек, това разбрах. От тия, които злобата и гневът тласкат към нови и нови идеи и открития. Не могат ли да бъдат диктатори, търсят онова, което ще допринесе за повече ред и зависимост…
Докато мислех, професорът включи нещо, от мен се посипаха искри и аз плувнах из стаята, а мислите ми останаха някъде долу.
- Ето, казвах ли ви аз, това е пътят! – ревна геният и изскочи от стаята – Оня плазмодий да се яви веднага!
Беше под достойнството ми да викам за помощ грозната секретарка и си се носех из стаята…
Следващата изненада беше строг глас, който ми заповяда:
- Горе ръцете! Залепи се за тавана! – Залепих се като муха, преценявайки дали мога да се строполя право върху човека, поне да го ритна, уж без да искам, в главата. Но оня улови някакво дистанционно и ме премести надолу с главата на нивото на собственото си заядливо лице.
- Докладвай!
- Диспепсията на раците-отшелници е в рамките на стохастическата грешка!
Той ме строполи на пода.
- Стани бавно и без номера! Май си от големите хитреци!
Не, бях от големите побойници, още като дете, но не исках от първия ден да злоупотребявам с характера си и да осакатявам без нужда. Човекът си вършеше работата.
Обясних му, че съм нов лаборант и професор Станчев ме е повикал за експериментално изпитание. Това не намали подозренията му…
- Какво се навърташ тук? Лабораторията ти е в старата сграда!
- Ама изгубих се, търсех къде е кафето…
- Нямаме такова!
- Откъде да ви знам, че сте такива аскети…
И нататък щяхме да си ръмжим, но влезе професорът и двамата се изпънахме „мирно”, а после се изнизахме, докато не ни е включил към друг, още по-истински електрически стол… Оня от Вътрешната охрана, Реда и Унищожението гледаше след мен, докато кретах по коридора. Надяваше се да кривна. Очаквах гранати. Краката ми бяха изтръпнали. Това, може би хилядократно усилено, щеше да бута острова ни из морята…
Важното беше, че Злобара го пазеха на прилично ниво. Сега исках да проверя проф. Миодраг Ковачевич, споменат изрично в Нединия файл. Бил искал да измести Станчев от ръководния пост. За колко по-дребни неща какви ли не картечници са тракали и хора са се трепали. Намерих наблизо неговия кабинет и се явих пред него с доклада за диспепсията. Мислех по-нататък да защитя дисертация по въпроса.
Ето един добър човек – тоя Ковачевич – и затова подозрителен! Знаем ги ние тия. В кабинета цареше пълен професорски хаос от какво ли не и по средата той, мило усмихнат. Докато благо преглъщаше моя доклад, явно напълно защитен от каквато и да е диспепсия и човешка глупост, той ме спаси от пребиване в грамадни дамаджани, на които пишеше „Солна киселина” със съответните черепи и кости и ме предпази да отстъпя назад и седна в корито със сярна пък киселина… Попита ме любезно как се чувствам, докато залитах на зигзаг. „Аха” – помислих цинично – „Търсиш си съюзници и в низшия състав!” Не го зачеркнах веднага от списъка си със заподозрени, но той си беше типичен разсеян и отнесен учен, за които има толкова вицове от старо време…
Е, че искал да измести Злобара – ами редно е! Кой не се стреми да си утвърди идеите!
Измъкнах се от него и закриволичих, ха сега пък да намеря Десанка Йоргачевич, изпълнителния директор на Института. Злословели, че тя някак се свързвала с Оттатъшните, както затворниците си общуват с почукване по стените… Какво им тропа – знае ли се…
Тя се оказа бабе, чиято пъргавост я правеше да изглежда не на 245 години, на колкото навярно беше, а много по-млада, някъде на 117. Но очите й бяха толкова интелигентни и проницателни, че само почнах с новостите по диспепсията и реших да й ги спестя. Казах й, че като нов служител, са ми казали да й се обадя и представя.
- Няма кой да ти даде такъв съвет – каза тя с ирония – но пък и не приличаш на обикновен натегач…
- Искам всъщност да разбера дали няма изтичане на информация от Института, затова се обръщам към вас…
- Че защо си се загрижил? То няма какво да изтече. Освен саламурата от киселото зеле на портиера. Всички го обичаме!
- А нашите опити да…
- Мълчи де! – и аз млъкнах… - Не викай дявола! Щом си се загрижил за безопасността, трай си, не се знае кой ни чува…
- Предупредиха ме, че всичко ни е тук секретно и тайно, ама не виждам някой да се старае да е така…
- Добре, грижовнико, върви сега за данните от 14 часа, после ще видим!
Брей, опасна баба! Трябва да внимавам! Но, както и да е, видях главните играчи тук, можех да обобщя в мислите си някаква работна хипотеза. Тя беше, че съм гладен. Не си правя работни хипотези по служебна линия. Чакам да се случат реалните неща. Шефът много ми се ядосва на това. Дай му ти на него няколко теоретични бонбона, да си ги смуче той с наслада.
Отидох в кръчмето, скоро се появи и Неда. Бях й препоръчал да не се заседява да ме чака там, защото скоро щеше да се алкохолизира с тия мохито.
- Ами като ги обичам! – промърмори.
Разказах й какво бях видял и преживял. Тя се съгласи, че това са горе-долу основните играчи.
- Има още няколко важни. Най-подозрителен е Славянски, заместникът на Шефа ...щеше да прочетеш за него, ако не беше заспал снощи… Той е бил канен оттатък Преградата, какво е изпял, не се знае, като го разпитвали при нас, казал, че ония не са много напред с материала. Прилича на тъпа заблуда. Но и да е пял, важното е, че не знае Главната формула. Нея я знае само Шефа. И Йоргачевич. Виж, ако тя шушне нещо оттатък, става сложно… Но още нещо липсва за да сме напълно готови…
- Е, преди да ме прекъснеш, смогнах да прочета за нея - опитах се да й го върна аз.
- Не се прави на неустоим мъж!
- Че не съм ли?
- Твърде тъжен си за такъв…
Тя ме погледна и разбрах – като истински мъж – че трябва да си затворя устата и да не казвам нищо повече по въпроса.
Тя ме гледа още малко изпитателно, да не би да направя някоя глупост и да й рухнат последните надежди за мен, но аз устоях. Продължи:
- Славянски е много умен, но е леке!
- Това от нашия информатор ли го научи?
- Не, бях женена за него – пак трябваше да си трайкам, но все пак казах:
- Той знае къде работиш! Дано не те е видял вече как два дена жулиш мохито пред Института...
- Казах ти, че е леке. И да ме е видял, нищо няма да каже. Той е леке страхливец…
- Хората се променят…
- Искаш да кажеш, както аз съм се променила от любеща съпруга в ненавиждаща миналото си жена? Тъпа грешка на младостта. И родих от него. Но още преди да родя, вече го бях изритала. Беше му от полза, защото мислеше, че ще го храня навеки… А така се хвана на някаква работа…
Добре. Утре ще видя и него, и останалите.
- А кой е нашият информатор? Нашият човек?
- Трай, бабо, за хубост! Хайде, отиваме у нас, гладна съм.
Литнахме към спокойния й дом, населен с лоши спомени и едно ангелче, на което бях представен. То пък такова красиво момиченце, стиснало за врата коте, което сдържано ме поздрави и без никаква усмивка установи:
- Брадясал – личеше си коя е майка й.
Седнахме на просторната маса, Дивна нареди приборите и сервира. Хранехме се в мълчание и се разглеждахме взаимно. Неда ме допускаше пробно в света си, Дивна за всеки случай ме гонеше от своя, свикнала да бъде недоверчива и подозрителна.
Повтарях си, че нещо ми пречи да се разкърша както съм свикнал, да се развъртя и открия наведнъж всичко, да го приведа в ред, какъвто съм избрал. Бях понаучил вече някои неща. Четох и за диспепсията! Островът ни плуваше натам, накъдето никой освен мен не искаше. Щях да постигна да отиде там, където искам аз. Това ми беше работата. Но може би бях наистина тъжен и брадясал.
***
Обръснат, усмихнат и налудничаво работоспособен, свърших работата по уродливите жаби, направени още по-уродливи заради някакъв експеримент и тръгнах по истинските си работи. Тръгнах право при Славянски. Щом го видях, разбрах, че колкото и красива да беше Неда, красотата на Дивна идваше повече от него. Той беше женствено, капризно красив, което подлудява жените от желание да им сготвят, да им изгладят ризите, да ги последват в Гренландия и да пожертват всичко, което имат, включително и противозачатъчните си хапчета.
- Да? – погледна ме той с погнуса.
- За диспепсията… - казах примирено.
- Че какво разбираш ти от диспепсия?
Засърбяха ме ръцете по причини, далеч от вече любимото ми състояние или процес. Още малко и щях да се опитам да изложа на негов гръб какво бях научил вече за тази дума. Но се сдържах и подлизурски изломотих:
- Професор Йоргачевич ме похвали за резултатите!
- Че за какво? Както гледам, ти това работиш!
- Да, но открих, че диспепсията разширява диаметъра на полетите!
Той ме погледна ошашавено. Йоргачевич, па някаква идиотска диспепсия, па полетът, тайната на тайните… В устата на внезапен Мунчо всичко си звучеше истински…
- Иди при Йоргачевич, идвам след пет минути.
Отидох при Йоргачевич, докладвах за диспепсията, вече като парола, тя се изкиска и каза нищо повече да не казвам, че съм цапнат в устата. След 5 минути Славянски го нямаше, след седем – пак не дойде. И докато аз се мотаех в мислите си, Йоргачевич се притесни… Натисна клавиша за връзка и в тоя момент влезе не Славянски, а любимият ми охранител. Автоматично погледнах ръцете му, но още не държеше гранати. Гранатата излетя от устата му:
- Славянски е убит! Ти си арестуван! Лягай долу! – но ми беше писнало вече.
- Ти само с летящи и легнали ли разговаряш?
- Не ми се прави на интересен, да не ти забия куршум в десетката! Само с трупове не разговарям, правя им оглед…
Докато бъбреше с преимуществото на овластения, литнах настрани, стъпалото ми тресна челюстта му, забих го върху бюрото на баба Десанка и кацнах върху него. Разбира се, че имаше гранати в джоба си…
- Хайде да говорим спокойно!
- Какво си правил у Славянски десет минути преди да го убият?
- Не десет, пет минути!
- Трябвало е да те застрелям още като те видях! – но се усети какво казах и реши първо да си поговорим, а после вече да изпълни първоначалния си порив. – Слез от мен, носорог такъв! Ти къде си ги учил тия номера, а?
- Имаше такива курсове за животновъди на времето… Хайде, мисли, кой е на пет минути от Славянски?
- Това мисля…
- Аз знам.
Баба Десанка се обади глухо:
- Не дрънкайте, а да вървим там. Само Петрович стои при трупа. И не „кой”, а „кои” са на пет минути от него… – абе – баба та баба!
Трупът на Славянски беше жалка гледка – като всеки труп. Красивото му лице беше отнесено. Ръцете му стискаха телефона. Беше се проснал назад в креслото си.
- Убит е от подчинен, виж! Не е ставал! Пак си припомни, дали не си ти!
- Не е можел веднага да види кой влиза! Може да е бил и професор Стоянов! Ей го отсреща!
- Млъкни! Петрович, звъни на Силата!
- Аз съм Силата! – признах най-накрая. Йоргачевич се усмихна, охраната изкриви гнусливо уста…
Нататък беше рутина. Вече имах идея, но по-важната беше да хапна нещо у Недини. Отидох у тях, посрещна ме Дивна. Неда била на пазар.
- Кажи, чичо Траяне, ти ще се грижиш ли за мене? – и ме изгледа коварно и доверчиво, като истинска жена.
- Кой ли не би се грижил за тебе? В жилите му трябва да тече втечнен азот…
- Аз тебе те питам!
- Грижа се за тебе, детенце!
- Ами защо си такъв намусен непрекъснато? И аз се натъжавам. Не ме харесваш ли?
- Харесвам те.
- Както мама ли?
- Не както мама, а колкото мама. Вие сте нещо едно за мене, детко!
- Тогава не харесваш, че си имам коте! Не си го и пипнал дори! И затова си такъв дръпнат – но беше поомекнала малко…
- Ако ти беше някъде навън, бих си играл с това котараче, но когато си тук, котки никакви не ми трябват, ако ще и тигри да са!
Тя най-сетне се засмя и се превърна в дете. Неда се прибра и ни накара да приготвим вечерята. Аз спонтанно се хвърлям на черния труд в готвенето – вадене на продуктите, обелването им, носене на чинии и рязане на хляб. Там блясвам. И защото съм тренирано гъвкав, в никого не се блъсвам и не отмествам с крак без да искам масата на два метра.
Въпреки съвършеното ми чиракуване, след вечерята тя веднага ми устрои разпит какво сме си говорели с Дивна.
- Иска детето, освен зла майка, да има и добродетелен баща като мен!
- Откъде това самочувствие, не разбирам, като знам всичко за тебе! Както и да е, разбрах, че никога не се притесняваш. Тя има странни настроения. Плаши се от сънищата си. Не я наранявай!
- Преживяла ли е нещо?
- Тя предвижда и това не я радва, а я измъчва. Знае страшни неща, не дали утре ще ми се скъса презрамката…
- Тя ли ти е информаторът? – обзе ме тревога и болка.
- Да, тя е. И помоли баща си да те вземе на работа. Защото си бил услужлив идиот от съседния вход и си й намерил котето…
- И сега знае, че баща й е убит?
- Знае. Говорихме. Баща й не значи нищо за нея, но го познаваше. И знае кой го е убил, но няма да каже, а и аз няма да я питам.
- Няма нужда, и аз знам. Това не е толкова важно, важно е какво трябва да се направи оттук нататък…
- Не винаги ти проследявам мисълта, но в мен се прокрадна доверие към тебе…
- Кога?
- Когато беше нежен с мен… И благодарен. Ние, жените, винаги се залъгваме с тези неща.
***
Третият ден в Института вече не бях лаборант, а себе си. Колкото безразлични бяха към мен преди, днес се взираха в мен като да съм… диспепсия… Тъй де, като прочетох за нея, после дойде и разбирането ми за убийството на Славянски. И ме гледаха като диспепсия, и ме мразеха като диспепсия – у нас инстинктивно се мрази кой да е човек на властта, особено – от Силата. Но имах още работа, а вместо с нея, трябваше да посетя македонския наблюдател на Института и да му докладвам за Мъката, Абсурда и Смъртта… Всяко събитие трябва да премине през храносмилателната и отделителната система на политическите решения. Винаги е така.
Влязох в кабинета на Коце Владевски и си представях някой харамия с ножове, забучени на кръста му и по масата, но той се оказа рус гигант със засмени очи. Което не му попречи първо да ме смъмри, че не съм му се обадил още първия ден.
- Мислех, че знаете за мен…
- Ех, мамка ти бугарска, не си ти от мене по-хитър, да знаеш!
- Знам аз, ама съм длъжен да опитам…
Двамата се захилихме, протегнахме ръце и се здрависахме здраво.
- Казвай какво знаеш!
- Ще ти кажа ама вие автономия ще ни дадете ли?
- По-добре ни оставете да се грижим за бавноразвиващите се на Острова… Казвай, че ни вика и Шефа!
- Знам аз кой и защо, но не може ли да си трая още малко? Искам ти да видиш и сам да се убедиш…
- Това какво е, викторина ли ми предлагаш, тест ли?
- Предлагам ти по свой път да решиш онова, което аз съм решил… Убийството не е важното, звучи жестоко за човека, но важно е друго, братко!
- Кое?
- А де! Мисли с тая гранитна мАкедонска глАва…
- Дай някоя сламка да се хвана!
- Разпореди да се търсят следи от киселина и да се определи каква е…
- Абе ти два дена си бил лаборант и взе да разбираш от киселини!
- Няма сега да взема да се хваля, че много съм чел като малък, ама баба все дълбаеше бяла ряпа, слагаше й захар, сока пиеше…
- Нямам време за игрите ти, за баба ти и за българските народни репотворения! Тръгвай сега при Шефа, после ще се разправям с тебе!
Грозната секретарка днес ми се стори красива и мила, може би защото Смъртта беше омиротворила ежедневния й привичен бяс. С поглед на взряна в Отвъдното ни поведе към Шефа. Красивите мъже пребъдват и във вечността, ние, грозните – да мрем. И пак една добра дума няма да чуем, че сме се махнали.
Професор Стойнев ни погледна изпод вежди с естествената си, природна злоба.
- Пари плащаме всичко да е опазено и да върви, а вие като слепи палета! Какво ще кажат сега в Скопие!
- Ето, аз казвам от името на Скопие, че ще се справим скоро и ще постигнем целите на Института! – изрепчи се Коце. – С железен пестник ще смажем врага!
Знаех го от десет минути, но бях сигурен, че се подиграва. Въпреки традициите и вицовете, македонците са много свестни хора, дори повече от нас. Ех, хубаво е да попаднеш на свестен човек!
- Някой ще ме убие и какво ще правите без мене? Ще се покатерите върху Малта!
Коце – кога успя? – изчезна нанякъде, аз, Йоргачевич, Коцевски, Смъртоносния и Чворич се туткахме наоколо и се чудехме какво лице да изобразим – то как да угодиш на такъв злобар! Но за щастие Коце се върна – и с кой мислите? С Неда! Тя гледаше невинно и лъчезарно като блондинка от виц. Йоргачевич я разглеждаше с интерес, останалите – с повече от интерес… Ловеше окото тя, красавица, та красавица…
- Долу още една сътрудничка на Силата ми се обади – обясни Коце и я изгледа с македонска романтичност. Дано не се наложеше да се кълцаме с ножове заради нея нататък. – Ето какво има да ви каже.
- За времето на убийството – час назад и час напред – никой не е излизал от Института, освен портиерът, да внесе донесен му чувал зеле. – Йоргачевич се позасмя. – И изводът е, че убиецът е от Института.
- Женска му работа! – възкликна ядосано Чворич. – То Института има врати, дето и аз не ги знам!
- Силата разположи по двама от специалните части пред всяка врата – му отвърна Неда с капризно-невинна муцунка.
- Сериозно обвинение – промълви Йоргачевич. – И какво? То е ясно, че между излизането на Траян от кабинета на Славянски и убийството му има 5 – 7 минути. Но някой не от нас може специално да се е залостил, че и още да заляга някъде.
- Казах вчера на Коце, казвам и сега – убийството не е толкова важно… Важно е друго!
- Какво? – изрекоха всички в един гласа като хор от древногръцка трагедия.
- Диспепсията! – Само Йоргачевич се ухили… Но и тя мислеше, че се правя на шут.
- Стига де! С тая шега прекали и досади!
- Беше шега, докато не прочетох за нея… И се сетих за баба ми, която пиеше сок от бяла ряпа със захар… Разбрах аз, че не сте вие, доктор Йоргачевич! Дори вие сте имали възможност да се разминете с мен, да убиете Славянски, а после да се върнете в кабинета си да ме посрещнете…
- Че откъде ще те знам, че ще дойдеш?
- От ей онази слушалка, с която чувате всичко!
- Не, по нея няма следи от киселина! – с радост видях, че Коце се беше върнал и че беше хванал края на нашите институтски интриги. – Не е тя!
Всички погледнахме отнесеният Ковачевич. Но той си остана пак отнесен. Само Коце литна към професор Стоянов да хване ръката му, протегната към дистанционното. Но не успя. Главата на гения избухна толкова силно, че парченца от черепа му сериозно ни нараниха… Коце, оплискан с кръв и с кост, забита в скулата му, се повали настрани. Охранителят го подхвана и гледаше като луд. Всъщност, така залени с кръв, се виждаше само бялото на очите ни, приличахме на герои от филм на ужасите. Само лугавите чудовища от блатата не бяха допълзели още. Диспепсия!
Е, да, диспепсия. Баба пиеше сока от ряпата, за да се пребори със стомашните киселини. Солна киселина. Славянски затова се беше шашнал от малоумните ми думи. Беше се сетил вече. Без нея не можеше да се активира оня минерал…
Коце се надигна и с мъка изломоти:
- Коцевски е използвал сярната за последната серия експерименти… А нашия… Килимът му дори е прогорен от солна киселина. Но втори се е сетил… Славянски го е изпреварил и е трябвало да умре. Не е знаел докъде са достигнали ония оттатък Преградата. Дали не им е пеел… Можел е да ги насочи с две думи, те да вържат две и две…
Усетих ръката на Неда, която извади от врата ми парче кост. Коце ме погледна и завърши:
- Даде ми добра следа, друже!
Йоргачевич се беше замислила дълбоко, опряна на желязната ръка на Чворич, когото нарушението на всякаква субординация беше напълно вцепенило. После се сепна, с необикновена ловкост се шмугна към дистанционното, сграбчи го и натисна четири копчета. Всички извикахме, в една или друга степен разбрали какво ще последва.
Изтръпнах за Дивна, Неда заби нокти в ръката ми.
Последва гръмотевичен трясък, край прозорците хвръкнаха огнени парчета, залитнахме настрани, грамаден облак пепелно сив гъст дим се разстла към нас, обхвана ни и за малко нищо не виждахме, а само усещахме боботене и треперене под краката си…
Политахме… Полетяхме и се развидели отново, когато изскочихме от дима; под нас се спуснаха морските вълни, за да си отвоюват веднага освободеното място – и това с нов и застрашителен грохот…
Летеше, клетият ни Балкански остров, дигна се в небесата, хвръкна на възбог и за хубаво ли, за лошо ли, след суша и моря щяхме да пробваме да си намерим място и във въздуха.
