ЛЕГЕНДА ЗА ВЕЛИКИЯ КОМПОЗИТОР

И смъртта ще остане без царство.

                                                 Дилан Томас

Ако се върнем в пустинята, където е почнало всичко и открием фигурката на Исус, заслонена от чудовищната сянка на Изкусителя, размятала в ръце царства, дворци, хлябове, победи, роби, веднага ще разберем, че божествена е само срещата им. Тя може да се организира само от властен бог. Отказът на Исус, умората, гладът, предполагаемата суета са човешки – и най-вече мълчанието му.

Човешко е отчаянието, изразено с мълчание – той си представя всичко останало, до днешните ни дни и нататък. Живеем в мълчаливия му отказ, в мъката му, в пясъчната буря на въображението му. Когато иска да си почине, композира среща с мила самарянка и си бъбри с нея, когато е отчаян, кара първите петли да изкукуригат, когато е ироничен, подлага бузата си за целувка. Споделя мъката на богатия, който не може да се откаже от богатствата си, че да стане негов ученик, страда за преданите му средновековни монахини, които екстатично му се отдават, а по ръцете им избива кръвта на раните му, пожалва търговците пред храма.  Безразлично му е дали си плащаме данъците и добрите всред нас не подозират иронията, когато си ги плащат.

Със свободната си воля и право на съзнателен избор мислим, че разговаряме с него, но как се разговаря с мълчанието? Постъпваме ли някак в паузите на мелодията? Гордостта на онези, които смътно се досещат, че са музиката, придава плътност на щрайха, брилянтност на фугата. Премълчаните въображаеми картини са най-голямото изпитание за Исус. Премълчаното няма битие, докато не се изрече от всички останали.

„Ти го каза”.

Всички го казваме. И казваме, че ни е непонятен. „Ти просто искаш да си цар, както искаме всички ние, нали?” Пилат го казва, учениците го казват, мъжете промушват сърца и горят на клади, жените го мажат с миро, прегръщат нозете му и ако Марта реже лук в кухнята, наистина заслужава укор, както онази смоковница, която не родила плод край него.

През зимата. Не е сезонът на последователността и логиката. Воста девица, стана Лазар. От гроба станахте, за да ме видите, ето, вижте ме, вие си го искахте!

Вместо да спретне нова свръхдържава, като извади на повърхността например Атлантида, и там всичко да тъне в такава справедливост и красота, че Телемското абатство да се използва за затвор, естетиката да е станала етика – той мълчи. Не съзерцава, а мълчи. В мълчанието има и очакване и неговото очакване включва някакви пастири, камилите, жените им и халищата им и опитът да бъдат превъзпитани.

Във видение сме. Изкусителният тъпанар с царствата използва и нас като довод във виртуалната игра. Толкова малко им трябва! Мълчанието може ли да заглъхва? Пустинята е надалече. Кой бяга от хубавото? Бедните духом. Всички мъже се разбягаха, останаха жените и дали ги е покорил с красота, щом Юда трябвало да го посочва на римските войници в тълпата… Не са му дали хубост, както и щастие. Дали са му смърт, каквато ние нямаме, смърт, преборваща смъртта, обратима смърт, която трябва да се преживее. Такава е цената. И нам би принадлежала, стига да поискаме. Но ние искаме костюм от оня бразилски дизайнер ли беше, той мечтае за Кецалкохатъл, Кецалкохатъл се радва на изтръгнати сърца.

Боговете са нависоко по върховете, той е слязъл долу в пустинята, за да очертае с мълчанието си съдбите, които си избираме. Ние си избираме пластмасови жени, той мълчи за чистотата на блудницата. Ние строим градове, той стрива житни зърна, когато е забранено. Гладуваме, той ни дава пет риби. Сеем из тръните, той ни храни с плътта си и ни пои с кръвта си. Ако ни предлага нещо, което не сме се сетили, то е да си извадим сами окото с длето.

Какви империи в негова чест не го радват! Какви князе! Какви жени пожелават благите му очи! Нито една жена ли не го привлича? Да не би…? Да не би да чака Възкресението? Но той е пастир на души, не на мъже или жени. Единствено децата му напомнят за отнетия Рай, обича ги, радва им се… Защо? Нали, като пораснат, с детинска злоба ще му вменят богохулна божественост и порив да събори Храма! Бил казвал, че е бог, което никога не е говорил, би било смешно и щял да разруши Храма! Което е още по-смешно. Тези старци, силни на деня, въобще не се сещат да го обвинят за по-голямото му богохулство: щял да го построи отново още на другия ден!

Време е за финал. Мечтае го красив. 25-ти век звучи добре. Пробуждането от смъртта е много по-страшно, това провижда из пясъците, докато ни живее. Събуждаш се в света, на когото проповядваш, че умреш ли, ще се събудиш в рая – със съсипано и озлочестено тяло, но за вечен живот. Дали често си представя този момент? Тази чаша е още по-горчива от онази, която не му се даде да го отмине! След ужасно описаните патоанатомични доказателства, събуждаш се в собствения си смъртен акт. И можеш да мислиш за трите дена, когато си бил мъртъв. Дали си се надявал да дойде пак самарянката, жената, която можеш да обичаш, пак да те напои с кладенчова вода?

Възкресението принадлежи на хората, както всяка героична смърт. Както всички изпити докрай горчиви чаши. И то ще продължава, докато всички го пожелаем.

Арията на Изкусителя: „Няма да им казваме!” глъхне, носи се от все по-далече... Какво да кажем за мълчанието, то може ли да гасне като заключителен акорд?

Колко много прекрасни неизпeти мелодии има!