НЕ МОГА ДА СЕ ОПИША

Другите да кажат за мене – какво да дрънкам аз сега… Облаците на моята разсеяност, стрии, отрязани сливици, не бе, нямат значение, лошо зашит белег от операция, друг от цезарово сечение. И на врата. От цирей. Все това ми се върти… Няма да ги показвам, разбира се, нататък, постигна ли с труд, постоянство и тиха лудост онази хубава суматоха, вече ще може да се мернат. Но не мога да изляза от белези, от облака на не знам какво си. Искам да кажа отведнъж в този сайт, че съм хубава. Не знам как да започна, какво точно да напиша, яд ме е.

Нямам целулит.

Тука едно бяло вино имах аз…

Обърквам се. Паника: трябва да предизвикам възторжената похот, излишните пари, просташките храмове и обелиски на някой мухъл да ми служат. Необходимо е гръмотевично осъзнаване, че съчетае ли тези неща, вече няма да е мухльо, а просто друг вид идиот. Инвестиция в мен, полза. Ами то това е трудното, трябва с три изречения да го преведа през идеята, че не е върха на сладоледа, а мухльо. Позапържен, позадушен, тъкмо привикнал да къкри в собствен сос и ей ме на, внезапно индийско орехче! Екзотичността ми ще го призове, прикотка, направи мой. Прахосмукачка, мъж, глицинии, табуретка „ампир”, автентични налъми на Фердинанд І, микровълнова. Артистично разхвърляни. Все за мене си. Трябва кратко представяне с всичко това вътре. Сериозно обмисляне.

Пиша: Русе.

Не бе, това се пише в профила. Тук какво Русе. Откъде-накъде Русе, като съм от Стара Загора? Някакъв порив за тайнственост. Какво му е тайнственото на Русе – не знам, но всичките тези белези, ще ги оставя за после, небрежно така ще ги вплета в облаците на моята непосредственост, това е най-близко до разсеяността. И до „жизнерадостна”.

Русе не е качество.

Имам големи гърди, това е. Обаче сега веднага – имам цици като бойлери! Мъжете са големи идиоти и се стряскат. И ще се отвлече да фантазира как ги мачка като танк, валяк, майсторка на бюрек. Не. Гърдите ми са невъзможно твои. А сега. Да мисли, това е целта. Даваме му да мисли около 3 до 4 пъти. И толкова. Повече не. Той ме пожелава, хваща влака за Русе, намира таратанци. Е, не, няма да го допусна, ние вече ще сме си споделили „тайните позорни на своите сърца”. Ще сме се опипали, споделили трогателни лъжи, незначителни истини, истински снимки. Ще му призная, че се отдадох на мъж с име Гроздан. И не му се отдадох, ами си го яхнах свойски в една палатка. Надявам се, че екскурзиите включват такава непосредственост. И знаех, че се казва така, и това ще призная. Той какво ще сподели? Ако има ум да каже, че пък е ебал жена на име Пепа, веднага се влюбвам в него. Не мога да си представя признание на мъж, което да не е смешно.

Освен някакво изнасилване, но на мене не може да ми се падне такова нещо, те нямат фантазия да изнасилват за удоволствие, а само заради авторитет, достойнство, власт или от яд, че са им счупили фара на колата.

Реално те изнасилват бабички на 86 години с елефантиазис. Там вече се разгръщат. 

Ето на как се страхувам, нали си виждам мислите, защитна реакция, шеговито говорене, той ще вземе да се появи в правилния град, в къщата ми, ще ме открие, те го могат, няма да си е взел презервативи, кафето ми ще се е свършило, между нас ще претича хлебарка. „Страстен и услужлив”, такъв идиот харесах наскоро, ако той точно ме открие, ще ме нагъне и почне не където бих искала, а на диванчето тук внезапно – и току виж ме видят комшиите, как се преструвам, че няма да му направя свирка. Никакви услужливи. И да са страстни, но да е преодолимо, все едно стомашно разстройство. Страстен при нужда. Аз сега няма да напиша, че непрекъснато имам нужда от страст. Трябва да го намекна, като махна две години от възрастта си. 34. И то ще си се подразбира. Това са четири години по-малко, ама какво да направя сега, страх лозе пази. Неустоимо посягане. Тук всички лъжат, обаче мразят лъжата. Изглежда се надяват, че това са съвсем различни неща.

„www.prustensopal.com.” Много неинтелигентно. „Анаконда” или „Вицлипуцли”, такива неща са за име на сайт, където мирише на съблекалня, птицекланица и мавзолей.

Важно! Защо „чувство за хумор”? Да пиша ли и аз? Какво толкова ги радва, че непрекъснато се кикотят? Това прави впечатление на мъжете? Лежа до някого, той се бори вяло с посткоиталния си унес, аз хахахахахаха! Ще му хареса ли? „Луда купонджийка”, мъжете връзват с това и безпроблемен секс след купона по законите на жанра, гостоприемството и фантазиите си.

Тъпо е с това чувство за хумор. Слага се, да не си помислят, че си някой темерут. „Усмихвам се навреме”? Хем подлизурско, хем, ако някой има капка ум в главата си, ще усети иронията. Иронията и сарказмът въобще не се връзват с желанието да изчукаш някого. Може известна палавост, намеци, кретенизъм.

Интелигентност. Това е вярно за мене, интелигентна съм. Но то всички са написали, че са интелигентни! Не сайт, а Менса Интернешънъл. Но защо? Не знам. Жените са интелигентни, но е хубаво да са разсъдливи ли, предвидливи ли, то си е интелигентност. Аз, ако пиша, че съм интелигентна, адресатът веднага ще се сети вицове за блондинки и тръгна тя… Разумна? Организирана? Като готвя, винаги трябва да пусна едно, за да досегна друго. То е в шкаф, за който трябва да се кача на стол.

Харесва ми; качена на стол, протягам се грациозно за универсалното ренде, слънчевите лъчи проникват между изопнатите ми бедра; възседнала съм ги сякаш! Не ти е това Гроздан в палатка! Препускам обратно с рендето към архипелазите на моите пържени яйца, столът пада, кашкаваленият порой се вихри не над тях, а по теракотовия океан.

Навита съм така да се представя в това идиотско важно инфо, режа последните кадри с физиономия на стреснат кретен върху кашкаваления под – тялото ми се носи, винтове, салта, тройно превъртане, циците ми като перки на хеликоптер, радост за всеки копнеещ чекиджия, да видиш тогава наплив, рейтинг, наддаване за внимание, драматизъм, един ще си реже вените! Но какво ще каже мама! Тя не може да ме види – не допуска, че има виртуалност, различна от нейната собствена, обаче аз знам, следи ме като портрета от стената, че ще каже: „Едни яйца не можеш да опържиш като хората!”

Тя отвътре ще се обади.

Като хората, да. Написали нещо, колкото да не е без хич, целта ясна, идеята близка, резултатът предвидим, последствията безразлични.

Не ги ли е страх? Ей Весито, най-първа приятелка, не се насити, цяла България преся мъж по мъж, продължава да търси, продължава да намира, не й омръзна да се разочарова! Компютърът й е база данни като ЕСГРАОН! Желание, Удовлетворение, Секс, майка Любов, лели Надежда и Вяра, баба София, прабаба прясна Б.О. справка за полово предавани болести, цялото това престъпно семейство! Нито един мъж няма! Винаги ми е правило впечатление. Забранявам си тези думи. Мене ме е и страх! Знам аз какви ги има – те все на мене се падат!

Да вървим нататък. Пиша: „Въодушевена”. Не бива да подценявам мъжете. Мисълта им не само е праволинейна, но и пространствено ориентирана. Припкам аз волно всред маргаритки, пея, не, пея фалшиво, душата ми пее, той вече знае къде е мястото с най-малко мравки, причаква ме точно там. Според мен това означава гордото „точен”, написано в техните инфо. Трябва да се разчита на фантазиите им, описанията са излишни.

Мръсна фльорца и брантия, ям на вестник без чиния, чесън ям и хапвам старци, щом ме возят на „баварци”… Има и такъв подход. Обвинявам се, че съм смотана и спаружена кифла с надеждата, че с червената рокля на точки, прогорена на задника с цигара, снимам се с нея само когато показвам как се кръстосват краката ми, ще намекна контраст и „големия купон”…

Купонът тече, всичко е точно. Това вино се стопли. Добре, че оставих бутилката в хладилника.

Горе-долу получава се образът на луда жена с големи цици, която можеш да прецакаш.

Наистина ли го желая, искам ли да се жертвам и накажа, искам ли да подбера за словесните капани на това инфо най-големите досадници, чички, нещастници? Искам ли го заради тормоза да се въвличам в най-гадните ситуации, които не мога да предположа, даже още не са ми се присънвали. Само майка ми ги е виждала ясно вече в своя свят. Аз това умея – това искам сигурно.

Това са моите скапани желания. Уморена от живота. Уморена от умората. Без значение е, че Весито не вярва, а аз вярвам. Така се мотивираме – тя пише като луда на всяко ЕГН, завършващо на нечетно число, аз като луда не мога да напиша три изречения. Правим едно и също. Ето затова се заклех да не споменавам Вярата и Надеждата заедно с останалите роднини. Те ме тласкат да искам и да не мога, защо не измислиха Отмъщението, Злобата и Недоверието? И майка им – Ужас? Те поне нямат цел, а като фойерверки ти сгряват душата с весели шарени светкавици.

Не само ме е страх, че ще бъда изоставена, после прелъстена, излъгана, опровергана, страх ме е, че вече съм била изоставяна, после прелъстявана, лъгана, опровергавана и със същата лудост, с която сега не мога да напиша какво представлявам, не мога да се отдалеча от себе си, миналото си, ревността си, похабените кашкавали.

Няма ли отделни лудости – една за вяра, една за любов? Ревността ми погуби всичко, ревността нали знаела повече от истината, та направо попаднах отвъд и тук! И аз като майка ми – нали ми е майка – не съм знаела, че има други светове и хора. То имало! Те дали си казват, какво се пише тук? Споделят си и си разменят интелигентни, проверени, работещи канални помии, слуз и гнус? Ние с Весито не можем да си помагаме, нейната идея е да ме върже с колкото може повече емоционални въжа и синджири за моя вечен навеки окепазен спътник, всеки божи ден донася нова пранга. Например, как веднъж поправил хладилника като стой та гледай! Аз се мъча да й обясня, че след като си се опитала да спиш с мъжете от два-три наши града колкото Перник, минаваш в по-тежката категория, но почти не оставаш жена, освен по навик. Весито в отговор посочва един по един моите „тринки, но добринки”, и ги млати по главите с моята ревност към единствения и неповторимия, вечния и неосъществимия. Тя е чукалото, аз хавана, те – орехите за баклавата.

Как да си помагаме… Как сме приятелки, е чудно. Прегърнати на падане от 7 етаж, това сме.

Тя знае, че аз съм права, аз знам, че тя е права. Каква пустиня.

Затова ще пиша тука. Затова ще си намеря един независим, страничен, да си го ревнувам, колкото ми душа поиска, да си му се глезя и лезя, да му късам нервите и да го вкарам в гроба. Само да успея да напиша, само да не ми свърши виното, само да не дойде.

Но се звъни. Никога не ми е вървяло. Винаги отварям вратата, и на това са ме научили без никаква полза.

ПОДИР СЕНКИТЕ НА НОВИНИТЕ

        Чета, че светът е пренаселен. Тук-там пустини още, но вижте им оазисите! Хранят се с фата моргани. Така е по света, така е и у нас. Тъпчем се в теснотия, изсичаме тропическия лес, няма къде да си построя автомивка. Пространството ни на Земята свършва.

         В частност, същото и с покойниците. Нашето бъдеще и продължение. И гробищата са претъпкани. Теснотия. Един изход е науката да осигури на покойниците време. Трябва да станеш глухарчета, лютичета, компост не за седем години, а за по-кратко.

         Откривам в интервю, че имало различни начини. Обработват останките ти с ензими. Те те размиват бързо.

Сигурно скоро ще се експериментира и с до-екзитусно ензимно захранване. Още докато си жив и береш душа, пиеш хапчета; после, в гроба, се топиш като масло, отварят гроба, гледат – две пломби и това е. Слагат ги в грозна урна, нея в грозна стена. Може нов ензимиран да се погребе. И така. Но има много да се работи, съобщават от конференцията по темата.

         Докладват за чичо Киро, потомствен алкохолик, който се съгласил да пие ензимите срещу предоставяне на ежедневна пиячка до края. Добре, щом е за науката и бъдещето. Но метаболизмът му някак дал на заден. Не умрял като хората, не се смил революционно бързо, а му поникнал трети крак на гърба със стъпало, обърнато навън. Чичо Киро съобщил, че вече е устойчив, докато чака трамвай в състояние на тежко алкохолно опиянение. Преди падал. Иска си обещаното къркане и още хапчета.

         Мима, екскурзоводка, вместо да умре, също оздравяла, обаче силиконовите й гърди изтекли, превърнати на каша с вискозитет и цвят на боза. Радостта от оздравяването й била помрачена. Подозира отхвърлен любовник.  Ще ходи да развали магията и хем да е жива, хем с всички екстри.

         Това предстои. Засега учените усъвършенстват по-традиционни методи, като замразяване на трупа и обработката му в хидравлична преса. Получените гранули се оформят конусообразно със слепващ агент поради естетически съображения. Мнозина асоциирали сферичната форма с кюфте. Конусополагането изисква значително по-малък гроб.

         Неизбежно е компютърна грешка или хакер да пратят хиляди, подложили се на крионизация, погрешка в хидравличната преса. Те искали да се събудят, когато се открие лечение за неизлечимите им болести, но двойно не им провървяло.

         Тези новини и фантазии свързвам със стегнатото обяснение, на една плеймейтка в какво вижда задачата си, чуто по телевизията. Плеймейтка, каза тя, е ей така на да седиш или стоиш на парти, да не казваш каквото и да е по никакъв повод – и присъствието ти да украсява и облагородява.

         Преди го правехме с цветя, статуи, петифури и коктейлни кюфтенца.

         Сега вече се допълва и с жива тяга.

         Някои умиращи плеймейтки могат да бъдат използвани за евтина украса при по-непретенциозни партита. Замразяваме ги, теглим им един безир да лъщят, украсяваме с тях, после ги пресоваме, гранулираме и разпрашаваме заедно с чиниите и приборите за еднократна употреба.

НЕДОЧУТ РАЗКАЗ

НЕДОЧУТ РАЗКАЗ

На Емил Андреев

Камбаната и времето погребаха деня без ек.
Надвисналите облаци отнасят слънцето като в ковчег.
Дали към нас да се склони, ластари или вейки

ще израснат ли от нашите тела?
Студени
пръсти на бръшлян отзад
ще ни обхванат ли, когато морският орел с крила
отвърне на лъчите със лъчи и светлините бъдат усмирени
тук, в тази точка на въртящия се свят?

Томас С. Елиът, из "Четири квартета"
Превод: Владимир Свинтила

Тя ще да е била скандинавски тип, с тънък прав нос, скули, но пък с чувствени устни, които те карат отново да се върнеш към очите, да свържеш някак купола и парадните порти на храма. Как да не си верен на митовете, напоили възпитанието и доверието ти. Но се знае малко за външността й, сега казваме „страхотна!” – и толкоз. Била страхотна. Дали е била принцеса от някой европейски двор, разбунтувала се срещу задължението да бъде винаги на показ с шапки и грижи за тюлени и радиоактивно заразени деца? Но тя се носела по моря и реки с яхтата си и понякога със самолет ей така, за да разглежда и попива света. Е, и да види какво може да се направи за коралите, ако ги има наоколо, задълженията са си задължения.

Или просто дъщеря на изумително богат баща и наследница на още по-богата майка.

Но човек не се запитва много – бездруго сплетническите вестници и списания ще ни го разкажат, разбира се, от наблюдателницата на похотта, секса и злонамереното разбъркване на фактите. Но ние сме се научили да остъргваме такива плесенясали и загнили сирена и да добиваме зрънце невмирисана истина, толкова проста, че дори понякога си мислим – а за какво ни е тя? Толкова блага, постна, ежедневна?

Както и да е, толкова знаем. А за него знаем почти всичко, защото животът му не се различавал никак от подробното сиви, което приложил, за да постъпи в океанологичната станция, уж да изследва едни водорасли. И тях, разбира се, но да види дали не може, докато подпомага таксономично стария професор за фундаменталното изследване на Югоизточноевропейската морска флора, да опита да проучи възможния добив на енергия от вълните на Черно море. Защото приливи нямаме. Но вълни – колкото искаш и съвсем безсмислено цамбурват на брега и увъртат из камънаците разсеяни летовници. От тях се сетил. Това била неговата идея. Какво става с летовника, когато го заблъска вълната? Рита с крака, маха с ръце, накрая преодолява срама си и крещи „Помооощ!”. Вместо удавници – слагаме жироскопи, те реагират на определено полюшване, индуцират ток и нататък вече…

Статиите били подписани от стария професор, но всички знаели, че елегантно опростените формули са от него. Така мислим ние. Доказателствата не са много, но можем да го предположим, на основание факта, че яхтата спряла тъкмо пред неговото убого кейче, откъдето се отправял за градинката с водорасли и жирогенератори на водно колело, когато времето било подходящо, за да пести нафта.

Очакваме красотата да спаси света, но чрез какви жертви и разбити сърца, се питаме, а, в частност, няма какво да се питаме, защото океаноложкото сърце на младия учен звъннало като хитроумните му уреди и произвело биоток за три града. Така си представяме картината на първата им среща. Преводачката, която го представила на принцесата, не била забелязала нищо подобно, нито подпийналият рибар от близката буна, но как, как да не се е случило такова нещо, като вече не е прието принцесите да пристигат с топовни салюти и в отговор да им изнасят ключа на града?

Тя разглеждала красивото и уютно заливче и пожелала да разбере дали има корали в тези води… За съжаление – нямало. Дори и деца, болни от лъчева болест. Обяснила си го с това, че не е в Японско море, а вероятно в Индийския океан. А младежът й се сторил твърде клиширан, за да й направи някакво впечатление. Така си помислили и другите случайни свидетели на тази среща – имало и йога един наоколо, от когото по пясъка оставала винаги само една следа – движел се или на един крак, или на една ръка; куче, омаяно от миризмите, идващи откъм далечния камбуз на яхтата, които го карали да мисли, че досега животът му е бил само сън за зайци и някоя и друга огризка…

И те не били в състояние да си представят, че такава мимолетна среща може да има значение, смисъл, свобода и необходимост. Но кучето, този мил пес, разказвал смътния си спомен рибарят, изведнъж прибрало опашка и започнало да вие. У принцесата за миг се пробудила надежда, че поне то може да е болно от лъчева болест, но ето че и младият учен заиграл нещо подобно на Свети Витово хоро. Преводачката, морякът и йогата също размърдали лица и се изплезили. А тя, стъпила на кея, си стояла спокойно.

Само миг траяли това  остро безсмислие и трескава лудост наоколо, после морякът залитнал, вече естествено, йогата скръстил другия крак пред пъпа си, стъпил в привично равновесие, преводачката намерила синоним. Нататък, на яхтата, капитанът се отказал да изстрелва ракета, също покосен от внезапен гърч. А то точно в този момент да се размърдат протогенераторчетата на учения, да произведат ток и по погрешка да го засилят през телата на хората и кучето. 

Това вече бил повод за обяснения и запознанство. Появил се сюжет, разказ. Всички се зарадвали. С естественост, присъща само на истинските принцеси и знаменитости, тя го поканила да обядват на яхтата. Той я качил на водното колело и вече без преводачката, която искала жертвоготовно да плува редом, поели към яхтата. Значи, морето е било огледално спокойно и блестяло и докато пляскали, махали, извърнати, на йогата, преводачката, кучето и рибаря. Изяснявали се с общи индоевропейски корени и жестомимично и докато пристигнат, се разбрали, че тази година лятото е неимоверно горещо. 

И това, това ги обединило, сближило! Наоколо им и една чайка нямало, затова си въобразяваме този епизод – но как да обясним, че на палубата се качили разкикотени, докосвали се един друг, натъртвайки на някой жест или разпознаваема морфема с размити окончания. Имали вече общи шеги, мънички тайни, пародии на неравностойните им социални позиции… То като че ли пътували 2-3 дни! Ама как с водно колело до Малта,то не е възможно! Предполагаме, че обратно на очакваното, той бил съвестен и разумен, а тя – нервна и непредсказуема. Не намекваме за някаква наследствена обремененост, която мъчи знатните потомци и династични филизи. Тя просто била толкова добре възпитана, че се държала напълно естествено. Тя е виждала неговата бедност и бликаща гениалност и това несъмнено я е ласкаело – да срещаш знаменитости като тебе си било нормално, но да срещнеш гений – то си е божи късмет за когото и да било.

Той нямал самочувствие на гений. Знаел бил, че е много талантлив и си го обяснявал с произхода си от Троян, не знаем защо. Предполагал, че ще направи няколко световни открития, за които няма да има пари да ги разгърне и скоро ще ги открият други. Какво да се направи, остава ти само да станеш учител по биология в Кричим с две деца.

Но още докато седели на масата и обядвали, вече отново с преводачката наоколо, тя изразила гласно мнението си, че коралите все пак са много по-жилави и оцеляващи от жителите на Третия свят. Това със сигурност знаем от преводачката, тя превела тези думи. А той загубил ума и дума, той й обещал някакво цвете – предположително мушкато или здравец – и да й го занесе, ако ще, в Южния Тих океан на водното колело – кой ще му отпусне нафта! – и така да облекчи преситения й бит с естественост.

Но тя нямало да се откаже от лъчево болните деца! И да отидели в Ибиса!

Не, не били толкова зададени нещата, подозираме ние. Тук сякаш чуваме гласа на моряка: изтрезнял и с готовност за нова поредна омая той споделил, че за разните му там финтифлюшки и филии какво друго, ако не Ибиса! Акапулко, да речем. В същата кръчма йогата не казал нищо, само издишал грамадно количество прана. Може би кучето изразило най-много, като дълго и немотивирано лаяло срещу пустото море, където изчезнало водното колело. У кучетата социалният инстинкт и представа за йерархия са много силни. Усетило е то, мислим ние, създаването на нова Велика Глутница, мечтаело да го вземат, да се присъедини, да добрува в нея до сетните си дни.

Дори скандинавската непристъпност не можела да скрие, че й е приятно с него. С това обясняваме продължителността на обеда, за която сме взели данни от хонорарния лист на преводачката. Чувствала се обгрижваща и леко сепната. Леко разсеяна, приборите й тракали в чинията, което е недопустимо. Преводачката, като важен свидетел, разпитахме най-подробно, но тя пък се оказа неблагонадеждна, защото сама си беше изградила мечта за „една хубава дружба” и се ръководеше от нея. Не вярваме, че двамата, прегърнати, стояли на палубата и се наслаждавали на последните коси слънчеви лъчи, пробили през няколко облака. И че изскокнали делфини погнали летящи риби. Черно море си е все пак. Това е мечта за сбъдване на невъзможното. Отхвърляме я. И всичко на фона на чайки. Необходим ни е някакъв филтър, с който да отцедим и после различим ясното от призрачното. Нещо като гробниците на фараоните и жените им, чрез които се връщаме към живота – и бетонните гробници на циганските барони, в които смъртта те грабва още преди да си умрял и трайните предмети от бита, наслагани около тебе, после наблюдават разложението ти.

Нищо не остава! Тази мисъл си проправяла път долу в кубрика у капитана на яхтата и главен телохранител на скъпоценното създание, докато към двамата си проправяло път стилтънско сирене за десерт. Капитанът-телохранител мислел, че досега вече не е останало нещо, което да не го е тревожило и което да не е предотвратявал с интриги, подкупи, фалшиви слухове, дипломатически преговори, преврати и бомби. Но сега неговото момиче било пораснало, това не ти е пубертетно увлечение по кичозен поп кумир, който не може да надскочи собствения си плакат и тя смогваше да стигне до този неизбежен извод, не, не, сега са нови времена, сега сякаш е предизвикана и готова да спаси Големия коралов риф до Австралия. Както и да премахнел този електрически алголог, бъдещият й живот щял да бъде затъмнен със сумрак, баща й в гнева си навярно щял да предизвика срив на брейди облигациите по половината свят.

Все пак, имал възможност – което и ние сме направили – да се успокои, че компютърът му разказва обективно за този синковец и нещата поне са истински, няма данни да е някакъв мазен южен жиголо.

Трябвало да изчака малко и да види доколко пръснатите му из морето кутии от бира с жироскопи вътре могат да навредят на морската флора и фауна (и особено на коралите!), та да има минимална готовност да го шантажира. Бил и лично мотивиран, защото бодливото остро безсмислие от преди малко дълбоко го унизило. Дано да успеел лесно да го съсипе: рухва веднага, след някой елементарен подкуп, при вида на фалшиви снимки с голи непълнолетни девойки от престижен лицей, преодолели срама, за да задоволят любопитството си.

А и ние си мислим, че да би бил кашалот, нашият герой би се заблудил, изплувал на Централния плаж във Варна и загинал, бавно подмятан от прибоя.

Тя мислела нещо подобно, мислела, че удивлението му от гроздето и целината до стилтъна – всичко това, сбрано в десерт – показва неговата непрактичност, неговия живот в типичен въздушен замък, породен от южната пищност на бедността и горещина на мечтите. Но това между другото. Той си мислел каква пристойност му внушава тя чрез естествеността от притежаването на чудовищното си богатство. Никакви фанфари не го провъзгласяват, но то извира чрез абсолютно напасваните пожелани събития. Каквото каже – и то става – по мед и масло! Но и той си го мислел между другото.

Нашите двама мислели други неща. Тия само са се мярвали  със смяната на ястията. Тя прекрачвала границите на относително позволената безгрижност, той се вцепенявал от желанието си и искал да е студен и обективен, сякаш наблюдава някой привичен талус. Ако тя мислела, че е клиширан, то е било отглас от стандартните ситуации, в които се харесва мъж, така както ни го показват телевизии и Холивуд. Най-обикновен, разсеян, пребит от бандити, пратен на война и изчезнал – но единствен! Тя си мислела, че ще срещне – време й е – по-релефен образ, с остро очертани контури, който няма да й се навира в ръцете с цветя и покани за скъпи ресторанти или концерти на прочути колоратури, а скромно ще изпоовърдаля пет-шест мрачни темерути, които искат да отмъстят за отхвърлената нагла свалка  на тартора, поради това залят с печен боб и мохито. Организиран и сантиментален, такъв го виждала. Заради мушкатото и здравеца. А не да й тика някакви синьозелени и кафяви водорасли като типичен отнесен учен. А и те са обикновено в инвалидни колички по филмите и не излизат от къщи. Но й харесвало като й разказвал за строматолитите. Не бил натрапчив с тях, те просто се появявали в мислите му и тя си ги представяла лесно преди три милиарда години, когато са били живи и тургорни.

Да, тя слушала истински!  Не от време навреме да поглежда някъде зад теб. Откривал в прохладните й скандинавски очи добрина, прикривана дълго заради публични прояви и спасителни акции на ООН. Дали, ако останат заедно още, ще трябва да носи смокинг и папийонка?

Времето, наистина. Мислихме доста по това.  Колко време са били заедно? Какви са били опасенията им? Можели ли са въобще да се срещат? Да, можели са. Той пътувал много за участия в конференции и семинари, тя идвала с яхтата или със самолета си. Разхождали се по красиви площади пред старинните катедрали и се усмихвали на хората, които излизали от сутрешната меса. Хапвали скариди в лют сос и си разказвали за коралите и жироскопите. Била спасила коралите в един залив, а неговите кутийки не биели така стихийно с ток хора и животни по брега. Със сигурност й е разказал, че срещал свидетелите на първата им среща и се сприятелил с кучето. То пазело бунгалото му и посрещало с лай всички без завършено биологическо образование.

Очите й са премрежили и напълнили със сълзи. Тя също си била мислела за кучето. Прихванахме имейл с въпроси за него. Ето, той всичко сбъдвал! И то изпреварващо, мислел като нея!

 В това време откос от автоматично оръжие блъснал масичките край тях, попилял скаридите помежду им, литнали парцалчета бирена пяна. Вижда се още на камерите как той веднага я прикрил с тяло, залегнали на тротоара. Прескундили се пъргаво и инстинктивно, това ги спасило от втория откос. После се скриват зад контейнер за боклук, хукват по тясна уличка. От нея изскача мотоциклетист, стреля срещу тях, там камери няма, но ги виждаме, изскочили на другия площад, да тичат към малкото, възпитано европейско пазарче с рехави сергии и никаква готовност за пазарене. Та там се сгушили. Когато от спряла на верев черна кола изскочили  мъжаги с автомати и дори един с базука, се приготвили да умрат. Не се питали защо и какво е това. Тя била подготвена за опити за отвличане срещу откуп и заради някакви неразбираеми политически противопоставяния. Той бил подготвен от внезапните престрелки по улиците на София, макар чак базука да не бил виждал…

Тъкмо съвместният им живот от срещи по света да премине като филмова лента пред очите им – както се твърди, че ставало – и внезапно цялата катедрала зад гърбовете на хората в черно сякаш първо се размила в прозрачния въздух, сякаш се замислила, а после от кулите й блъвнали огнени езици по на 20 метра, тя се наклонила и затрупала изумените нападатели с пласт от десет метра тухли, мазилка и фреска на Гирландайо.

О, нямало други жертви. Нито по потресеното пазарче, нито в катедралата, която била насилствено опразнена преди малко от капитана-телохранител. Перфекционист.

Във вестниците писали много за тази катедрала. Виждаме, че вината е стоварена главно на мъжете в черно, които били отнесени мъгляво към фундаменталистите, а в бестселър на журналист – към наказателната структура на една от най-дейните организации на Световния заговор…

Ние почти със сигурност предполагаме, че изскочилият от уличката е бил пратен от Якудза. Преплетени нишки от скрития живот на света. Както всички нас и те – дори в по-голяма степен – били въвлечени в него. И ако ние научаваме за своята зависимост от цените на бензина и тройунцията, то те го усещали на собствените си гърбове.

Но и целенасочената злонамереност не можела да спре мислите им един за друг и за себе си като двойка, Прошушвали си, че може не тя, заради луди къртачи на корали за сувенири, а той да е бил мишена на нападението: на няколко симпозиума и конференции вече бил докладвал идеите си за добив на ток от енергията на вълните и навсякъде имал въодушевени поддръжници. Сигурно имало достатъчно заинтересувани да пресекат тези опити в зародиш. Печалбите трябва безсърдечно да стават все по-големи и безсмислени, половината от тях е необходимо да се харчи за насилие, тероризъм, световен ред и руски газ. Тъкмо работа за Якудза, впрочем.

Но капитанът не случайно получавал астрономична заплата от баща й. Всичко бил разучил, всичко предвидил как да предотврати, а след шумотевицата им препоръчал да се оттеглят там, в балканската страна, край водорасловата му и вълновата му градинка. Там е спокойно, има само кокаин и безсмислени политици.

И те отишли. Срещнали се отново със стария барба, с еднокрайничния йога, с преводачката… А кучето! То скачало на гърдите й и скимтяло от радост, хем нямала биологическа специалност. Може би ангажиментите с коралите я приобщавали в неговото съзнание към биолозите, тази почетна и достойно ароматна извадка хора.

И радост! Тук, вместо да разкриваме и предполагаме, обратно, ще премълчаваме и прикриваме… Знаем много за този период, дори няколко пъти присъствахме в кръчмата на брега, където те и останалите герои се срещаха… Барбата им носеше сафрид, кая и паламуд, държеше се с тях като комичен строг баща от сериал, преводачката непрекъснато намекваше, че жадува да плете терлички, йогата замислено медитираше в сенките на вечните кристали от кармични предопределения. А те се държаха за ръце и изповядваха чистотата от трепетното докосване, изворовата вода на любовта. 

И в една такава вечер, докато пеели под акомпанимента на акордеон, вездесъщият капитан отново трябвало да предотврати нападение: обезвредил бомби, които щели да вдигнат цялата кръчма, едновременно с половината бряг, във въздуха.

Било сложно да се постигне, но той какво ли не постигал! Този руменобуз дикенсов персонаж със стисната като цепка уста!

Двойни агенти винаги ще се намерят срещу много пари и не един, а дори двама били внедрени в групичката, която трябвало да избави тайнствените организации и заветни идеи от нашите хора. Нещо ни подсказва, че има връзка с глобалното затопляне. Каквото няма.

Количества взривове и местата им били тайно разменени и подменени в последния момент на диверсията, тъкмо когато тържествуващият предводител завъртал ръчката за взрив, бил прострелян в челото и така застинал за вечността, с ликуващата физиономия на неуспелия злодей. Взривовете не могли да бъдат предотвратени, но сериозното количество помело левия нос на заливчето, а съпътстващото разтресло кръчмата – значително по-слабо и дори повечето помислили, че се случва някоя поредна авария в подводната работилничка за ток. Дори очаквали да се сгърчат в разнообразните и вече привични с развитието на експериментите пози на временна лудост, но всъщност само стъклата изхвърчали, а всички гости изпопадали от масата…

Любовта свързва и обещава, а взривовете я каляват и заточват. Така щастливи се чувствали те и не било случайно, че преводачката се засрамила от мечтата си за щастието им при вида на истинската им слава, кучето прилегнало в краката им, йогата въздъхнал грамаден облак прана, който мигом заменил прашния задух от взривовете и вонята на обгорена вража плът с чистия и първозданен аромат на въздух от времето на строматолитите, когато заедно с тях се е самозародил кундалини и по-късно, след два милиарда години, е свързал нежната си структура с високата хармония на бъдещите богове… Двамата преплели ръце в усещането за придвижването на енергията към висшите им чакри, които ги слели в безкраен и окончателен съюз.

Да, съюз, противопоставен на логиката на света и песимистичните прогнози на футуролозите.

Толкова можем да разкажем. Каквото дочухме, възстановихме, каквото видяхме – предадохме, каквото оставаше невидимо за нас – въобразихме. Докато сме още на холивудско-мистична вълна, нямаше да е справедливо, ако не отбележехме ледената струя на кратко зловещо съмнение, което го прониза, а после отшумя: че нейната прическа винаги и в цялата история, сред взривове и откоси, тероризъм и корали, е неизменна и съвършена… едно кичурче няма разрошено… както става само по филмите… А и тя внезапно се усъмнила, че на брега на подобно скромно вътрешно море може да се зароди гений, който да прекосява света с блясъка на нови идеи по разшкембени сандали.

За миг. За миг само светът се оказал не недочут, макар и възстановим, а тежък, неизменен, сплъстен, но ние ще довършим мисълта си за калената и заточена любов. Истините не могат да й послужат, несправедливостите не могат да я огънат, мечтите не могат да я окепазят, безсилни са също като взривовете и глобалното затопляне.