НЕДОЧУТ РАЗКАЗ

НЕДОЧУТ РАЗКАЗ

На Емил Андреев

Камбаната и времето погребаха деня без ек.
Надвисналите облаци отнасят слънцето като в ковчег.
Дали към нас да се склони, ластари или вейки

ще израснат ли от нашите тела?
Студени
пръсти на бръшлян отзад
ще ни обхванат ли, когато морският орел с крила
отвърне на лъчите със лъчи и светлините бъдат усмирени
тук, в тази точка на въртящия се свят?

Томас С. Елиът, из "Четири квартета"
Превод: Владимир Свинтила

Тя ще да е била скандинавски тип, с тънък прав нос, скули, но пък с чувствени устни, които те карат отново да се върнеш към очите, да свържеш някак купола и парадните порти на храма. Как да не си верен на митовете, напоили възпитанието и доверието ти. Но се знае малко за външността й, сега казваме „страхотна!” – и толкоз. Била страхотна. Дали е била принцеса от някой европейски двор, разбунтувала се срещу задължението да бъде винаги на показ с шапки и грижи за тюлени и радиоактивно заразени деца? Но тя се носела по моря и реки с яхтата си и понякога със самолет ей така, за да разглежда и попива света. Е, и да види какво може да се направи за коралите, ако ги има наоколо, задълженията са си задължения.

Или просто дъщеря на изумително богат баща и наследница на още по-богата майка.

Но човек не се запитва много – бездруго сплетническите вестници и списания ще ни го разкажат, разбира се, от наблюдателницата на похотта, секса и злонамереното разбъркване на фактите. Но ние сме се научили да остъргваме такива плесенясали и загнили сирена и да добиваме зрънце невмирисана истина, толкова проста, че дори понякога си мислим – а за какво ни е тя? Толкова блага, постна, ежедневна?

Както и да е, толкова знаем. А за него знаем почти всичко, защото животът му не се различавал никак от подробното сиви, което приложил, за да постъпи в океанологичната станция, уж да изследва едни водорасли. И тях, разбира се, но да види дали не може, докато подпомага таксономично стария професор за фундаменталното изследване на Югоизточноевропейската морска флора, да опита да проучи възможния добив на енергия от вълните на Черно море. Защото приливи нямаме. Но вълни – колкото искаш и съвсем безсмислено цамбурват на брега и увъртат из камънаците разсеяни летовници. От тях се сетил. Това била неговата идея. Какво става с летовника, когато го заблъска вълната? Рита с крака, маха с ръце, накрая преодолява срама си и крещи „Помооощ!”. Вместо удавници – слагаме жироскопи, те реагират на определено полюшване, индуцират ток и нататък вече…

Статиите били подписани от стария професор, но всички знаели, че елегантно опростените формули са от него. Така мислим ние. Доказателствата не са много, но можем да го предположим, на основание факта, че яхтата спряла тъкмо пред неговото убого кейче, откъдето се отправял за градинката с водорасли и жирогенератори на водно колело, когато времето било подходящо, за да пести нафта.

Очакваме красотата да спаси света, но чрез какви жертви и разбити сърца, се питаме, а, в частност, няма какво да се питаме, защото океаноложкото сърце на младия учен звъннало като хитроумните му уреди и произвело биоток за три града. Така си представяме картината на първата им среща. Преводачката, която го представила на принцесата, не била забелязала нищо подобно, нито подпийналият рибар от близката буна, но как, как да не се е случило такова нещо, като вече не е прието принцесите да пристигат с топовни салюти и в отговор да им изнасят ключа на града?

Тя разглеждала красивото и уютно заливче и пожелала да разбере дали има корали в тези води… За съжаление – нямало. Дори и деца, болни от лъчева болест. Обяснила си го с това, че не е в Японско море, а вероятно в Индийския океан. А младежът й се сторил твърде клиширан, за да й направи някакво впечатление. Така си помислили и другите случайни свидетели на тази среща – имало и йога един наоколо, от когото по пясъка оставала винаги само една следа – движел се или на един крак, или на една ръка; куче, омаяно от миризмите, идващи откъм далечния камбуз на яхтата, които го карали да мисли, че досега животът му е бил само сън за зайци и някоя и друга огризка…

И те не били в състояние да си представят, че такава мимолетна среща може да има значение, смисъл, свобода и необходимост. Но кучето, този мил пес, разказвал смътния си спомен рибарят, изведнъж прибрало опашка и започнало да вие. У принцесата за миг се пробудила надежда, че поне то може да е болно от лъчева болест, но ето че и младият учен заиграл нещо подобно на Свети Витово хоро. Преводачката, морякът и йогата също размърдали лица и се изплезили. А тя, стъпила на кея, си стояла спокойно.

Само миг траяли това  остро безсмислие и трескава лудост наоколо, после морякът залитнал, вече естествено, йогата скръстил другия крак пред пъпа си, стъпил в привично равновесие, преводачката намерила синоним. Нататък, на яхтата, капитанът се отказал да изстрелва ракета, също покосен от внезапен гърч. А то точно в този момент да се размърдат протогенераторчетата на учения, да произведат ток и по погрешка да го засилят през телата на хората и кучето. 

Това вече бил повод за обяснения и запознанство. Появил се сюжет, разказ. Всички се зарадвали. С естественост, присъща само на истинските принцеси и знаменитости, тя го поканила да обядват на яхтата. Той я качил на водното колело и вече без преводачката, която искала жертвоготовно да плува редом, поели към яхтата. Значи, морето е било огледално спокойно и блестяло и докато пляскали, махали, извърнати, на йогата, преводачката, кучето и рибаря. Изяснявали се с общи индоевропейски корени и жестомимично и докато пристигнат, се разбрали, че тази година лятото е неимоверно горещо. 

И това, това ги обединило, сближило! Наоколо им и една чайка нямало, затова си въобразяваме този епизод – но как да обясним, че на палубата се качили разкикотени, докосвали се един друг, натъртвайки на някой жест или разпознаваема морфема с размити окончания. Имали вече общи шеги, мънички тайни, пародии на неравностойните им социални позиции… То като че ли пътували 2-3 дни! Ама как с водно колело до Малта,то не е възможно! Предполагаме, че обратно на очакваното, той бил съвестен и разумен, а тя – нервна и непредсказуема. Не намекваме за някаква наследствена обремененост, която мъчи знатните потомци и династични филизи. Тя просто била толкова добре възпитана, че се държала напълно естествено. Тя е виждала неговата бедност и бликаща гениалност и това несъмнено я е ласкаело – да срещаш знаменитости като тебе си било нормално, но да срещнеш гений – то си е божи късмет за когото и да било.

Той нямал самочувствие на гений. Знаел бил, че е много талантлив и си го обяснявал с произхода си от Троян, не знаем защо. Предполагал, че ще направи няколко световни открития, за които няма да има пари да ги разгърне и скоро ще ги открият други. Какво да се направи, остава ти само да станеш учител по биология в Кричим с две деца.

Но още докато седели на масата и обядвали, вече отново с преводачката наоколо, тя изразила гласно мнението си, че коралите все пак са много по-жилави и оцеляващи от жителите на Третия свят. Това със сигурност знаем от преводачката, тя превела тези думи. А той загубил ума и дума, той й обещал някакво цвете – предположително мушкато или здравец – и да й го занесе, ако ще, в Южния Тих океан на водното колело – кой ще му отпусне нафта! – и така да облекчи преситения й бит с естественост.

Но тя нямало да се откаже от лъчево болните деца! И да отидели в Ибиса!

Не, не били толкова зададени нещата, подозираме ние. Тук сякаш чуваме гласа на моряка: изтрезнял и с готовност за нова поредна омая той споделил, че за разните му там финтифлюшки и филии какво друго, ако не Ибиса! Акапулко, да речем. В същата кръчма йогата не казал нищо, само издишал грамадно количество прана. Може би кучето изразило най-много, като дълго и немотивирано лаяло срещу пустото море, където изчезнало водното колело. У кучетата социалният инстинкт и представа за йерархия са много силни. Усетило е то, мислим ние, създаването на нова Велика Глутница, мечтаело да го вземат, да се присъедини, да добрува в нея до сетните си дни.

Дори скандинавската непристъпност не можела да скрие, че й е приятно с него. С това обясняваме продължителността на обеда, за която сме взели данни от хонорарния лист на преводачката. Чувствала се обгрижваща и леко сепната. Леко разсеяна, приборите й тракали в чинията, което е недопустимо. Преводачката, като важен свидетел, разпитахме най-подробно, но тя пък се оказа неблагонадеждна, защото сама си беше изградила мечта за „една хубава дружба” и се ръководеше от нея. Не вярваме, че двамата, прегърнати, стояли на палубата и се наслаждавали на последните коси слънчеви лъчи, пробили през няколко облака. И че изскокнали делфини погнали летящи риби. Черно море си е все пак. Това е мечта за сбъдване на невъзможното. Отхвърляме я. И всичко на фона на чайки. Необходим ни е някакъв филтър, с който да отцедим и после различим ясното от призрачното. Нещо като гробниците на фараоните и жените им, чрез които се връщаме към живота – и бетонните гробници на циганските барони, в които смъртта те грабва още преди да си умрял и трайните предмети от бита, наслагани около тебе, после наблюдават разложението ти.

Нищо не остава! Тази мисъл си проправяла път долу в кубрика у капитана на яхтата и главен телохранител на скъпоценното създание, докато към двамата си проправяло път стилтънско сирене за десерт. Капитанът-телохранител мислел, че досега вече не е останало нещо, което да не го е тревожило и което да не е предотвратявал с интриги, подкупи, фалшиви слухове, дипломатически преговори, преврати и бомби. Но сега неговото момиче било пораснало, това не ти е пубертетно увлечение по кичозен поп кумир, който не може да надскочи собствения си плакат и тя смогваше да стигне до този неизбежен извод, не, не, сега са нови времена, сега сякаш е предизвикана и готова да спаси Големия коралов риф до Австралия. Както и да премахнел този електрически алголог, бъдещият й живот щял да бъде затъмнен със сумрак, баща й в гнева си навярно щял да предизвика срив на брейди облигациите по половината свят.

Все пак, имал възможност – което и ние сме направили – да се успокои, че компютърът му разказва обективно за този синковец и нещата поне са истински, няма данни да е някакъв мазен южен жиголо.

Трябвало да изчака малко и да види доколко пръснатите му из морето кутии от бира с жироскопи вътре могат да навредят на морската флора и фауна (и особено на коралите!), та да има минимална готовност да го шантажира. Бил и лично мотивиран, защото бодливото остро безсмислие от преди малко дълбоко го унизило. Дано да успеел лесно да го съсипе: рухва веднага, след някой елементарен подкуп, при вида на фалшиви снимки с голи непълнолетни девойки от престижен лицей, преодолели срама, за да задоволят любопитството си.

А и ние си мислим, че да би бил кашалот, нашият герой би се заблудил, изплувал на Централния плаж във Варна и загинал, бавно подмятан от прибоя.

Тя мислела нещо подобно, мислела, че удивлението му от гроздето и целината до стилтъна – всичко това, сбрано в десерт – показва неговата непрактичност, неговия живот в типичен въздушен замък, породен от южната пищност на бедността и горещина на мечтите. Но това между другото. Той си мислел каква пристойност му внушава тя чрез естествеността от притежаването на чудовищното си богатство. Никакви фанфари не го провъзгласяват, но то извира чрез абсолютно напасваните пожелани събития. Каквото каже – и то става – по мед и масло! Но и той си го мислел между другото.

Нашите двама мислели други неща. Тия само са се мярвали  със смяната на ястията. Тя прекрачвала границите на относително позволената безгрижност, той се вцепенявал от желанието си и искал да е студен и обективен, сякаш наблюдава някой привичен талус. Ако тя мислела, че е клиширан, то е било отглас от стандартните ситуации, в които се харесва мъж, така както ни го показват телевизии и Холивуд. Най-обикновен, разсеян, пребит от бандити, пратен на война и изчезнал – но единствен! Тя си мислела, че ще срещне – време й е – по-релефен образ, с остро очертани контури, който няма да й се навира в ръцете с цветя и покани за скъпи ресторанти или концерти на прочути колоратури, а скромно ще изпоовърдаля пет-шест мрачни темерути, които искат да отмъстят за отхвърлената нагла свалка  на тартора, поради това залят с печен боб и мохито. Организиран и сантиментален, такъв го виждала. Заради мушкатото и здравеца. А не да й тика някакви синьозелени и кафяви водорасли като типичен отнесен учен. А и те са обикновено в инвалидни колички по филмите и не излизат от къщи. Но й харесвало като й разказвал за строматолитите. Не бил натрапчив с тях, те просто се появявали в мислите му и тя си ги представяла лесно преди три милиарда години, когато са били живи и тургорни.

Да, тя слушала истински!  Не от време навреме да поглежда някъде зад теб. Откривал в прохладните й скандинавски очи добрина, прикривана дълго заради публични прояви и спасителни акции на ООН. Дали, ако останат заедно още, ще трябва да носи смокинг и папийонка?

Времето, наистина. Мислихме доста по това.  Колко време са били заедно? Какви са били опасенията им? Можели ли са въобще да се срещат? Да, можели са. Той пътувал много за участия в конференции и семинари, тя идвала с яхтата или със самолета си. Разхождали се по красиви площади пред старинните катедрали и се усмихвали на хората, които излизали от сутрешната меса. Хапвали скариди в лют сос и си разказвали за коралите и жироскопите. Била спасила коралите в един залив, а неговите кутийки не биели така стихийно с ток хора и животни по брега. Със сигурност й е разказал, че срещал свидетелите на първата им среща и се сприятелил с кучето. То пазело бунгалото му и посрещало с лай всички без завършено биологическо образование.

Очите й са премрежили и напълнили със сълзи. Тя също си била мислела за кучето. Прихванахме имейл с въпроси за него. Ето, той всичко сбъдвал! И то изпреварващо, мислел като нея!

 В това време откос от автоматично оръжие блъснал масичките край тях, попилял скаридите помежду им, литнали парцалчета бирена пяна. Вижда се още на камерите как той веднага я прикрил с тяло, залегнали на тротоара. Прескундили се пъргаво и инстинктивно, това ги спасило от втория откос. После се скриват зад контейнер за боклук, хукват по тясна уличка. От нея изскача мотоциклетист, стреля срещу тях, там камери няма, но ги виждаме, изскочили на другия площад, да тичат към малкото, възпитано европейско пазарче с рехави сергии и никаква готовност за пазарене. Та там се сгушили. Когато от спряла на верев черна кола изскочили  мъжаги с автомати и дори един с базука, се приготвили да умрат. Не се питали защо и какво е това. Тя била подготвена за опити за отвличане срещу откуп и заради някакви неразбираеми политически противопоставяния. Той бил подготвен от внезапните престрелки по улиците на София, макар чак базука да не бил виждал…

Тъкмо съвместният им живот от срещи по света да премине като филмова лента пред очите им – както се твърди, че ставало – и внезапно цялата катедрала зад гърбовете на хората в черно сякаш първо се размила в прозрачния въздух, сякаш се замислила, а после от кулите й блъвнали огнени езици по на 20 метра, тя се наклонила и затрупала изумените нападатели с пласт от десет метра тухли, мазилка и фреска на Гирландайо.

О, нямало други жертви. Нито по потресеното пазарче, нито в катедралата, която била насилствено опразнена преди малко от капитана-телохранител. Перфекционист.

Във вестниците писали много за тази катедрала. Виждаме, че вината е стоварена главно на мъжете в черно, които били отнесени мъгляво към фундаменталистите, а в бестселър на журналист – към наказателната структура на една от най-дейните организации на Световния заговор…

Ние почти със сигурност предполагаме, че изскочилият от уличката е бил пратен от Якудза. Преплетени нишки от скрития живот на света. Както всички нас и те – дори в по-голяма степен – били въвлечени в него. И ако ние научаваме за своята зависимост от цените на бензина и тройунцията, то те го усещали на собствените си гърбове.

Но и целенасочената злонамереност не можела да спре мислите им един за друг и за себе си като двойка, Прошушвали си, че може не тя, заради луди къртачи на корали за сувенири, а той да е бил мишена на нападението: на няколко симпозиума и конференции вече бил докладвал идеите си за добив на ток от енергията на вълните и навсякъде имал въодушевени поддръжници. Сигурно имало достатъчно заинтересувани да пресекат тези опити в зародиш. Печалбите трябва безсърдечно да стават все по-големи и безсмислени, половината от тях е необходимо да се харчи за насилие, тероризъм, световен ред и руски газ. Тъкмо работа за Якудза, впрочем.

Но капитанът не случайно получавал астрономична заплата от баща й. Всичко бил разучил, всичко предвидил как да предотврати, а след шумотевицата им препоръчал да се оттеглят там, в балканската страна, край водорасловата му и вълновата му градинка. Там е спокойно, има само кокаин и безсмислени политици.

И те отишли. Срещнали се отново със стария барба, с еднокрайничния йога, с преводачката… А кучето! То скачало на гърдите й и скимтяло от радост, хем нямала биологическа специалност. Може би ангажиментите с коралите я приобщавали в неговото съзнание към биолозите, тази почетна и достойно ароматна извадка хора.

И радост! Тук, вместо да разкриваме и предполагаме, обратно, ще премълчаваме и прикриваме… Знаем много за този период, дори няколко пъти присъствахме в кръчмата на брега, където те и останалите герои се срещаха… Барбата им носеше сафрид, кая и паламуд, държеше се с тях като комичен строг баща от сериал, преводачката непрекъснато намекваше, че жадува да плете терлички, йогата замислено медитираше в сенките на вечните кристали от кармични предопределения. А те се държаха за ръце и изповядваха чистотата от трепетното докосване, изворовата вода на любовта. 

И в една такава вечер, докато пеели под акомпанимента на акордеон, вездесъщият капитан отново трябвало да предотврати нападение: обезвредил бомби, които щели да вдигнат цялата кръчма, едновременно с половината бряг, във въздуха.

Било сложно да се постигне, но той какво ли не постигал! Този руменобуз дикенсов персонаж със стисната като цепка уста!

Двойни агенти винаги ще се намерят срещу много пари и не един, а дори двама били внедрени в групичката, която трябвало да избави тайнствените организации и заветни идеи от нашите хора. Нещо ни подсказва, че има връзка с глобалното затопляне. Каквото няма.

Количества взривове и местата им били тайно разменени и подменени в последния момент на диверсията, тъкмо когато тържествуващият предводител завъртал ръчката за взрив, бил прострелян в челото и така застинал за вечността, с ликуващата физиономия на неуспелия злодей. Взривовете не могли да бъдат предотвратени, но сериозното количество помело левия нос на заливчето, а съпътстващото разтресло кръчмата – значително по-слабо и дори повечето помислили, че се случва някоя поредна авария в подводната работилничка за ток. Дори очаквали да се сгърчат в разнообразните и вече привични с развитието на експериментите пози на временна лудост, но всъщност само стъклата изхвърчали, а всички гости изпопадали от масата…

Любовта свързва и обещава, а взривовете я каляват и заточват. Така щастливи се чувствали те и не било случайно, че преводачката се засрамила от мечтата си за щастието им при вида на истинската им слава, кучето прилегнало в краката им, йогата въздъхнал грамаден облак прана, който мигом заменил прашния задух от взривовете и вонята на обгорена вража плът с чистия и първозданен аромат на въздух от времето на строматолитите, когато заедно с тях се е самозародил кундалини и по-късно, след два милиарда години, е свързал нежната си структура с високата хармония на бъдещите богове… Двамата преплели ръце в усещането за придвижването на енергията към висшите им чакри, които ги слели в безкраен и окончателен съюз.

Да, съюз, противопоставен на логиката на света и песимистичните прогнози на футуролозите.

Толкова можем да разкажем. Каквото дочухме, възстановихме, каквото видяхме – предадохме, каквото оставаше невидимо за нас – въобразихме. Докато сме още на холивудско-мистична вълна, нямаше да е справедливо, ако не отбележехме ледената струя на кратко зловещо съмнение, което го прониза, а после отшумя: че нейната прическа винаги и в цялата история, сред взривове и откоси, тероризъм и корали, е неизменна и съвършена… едно кичурче няма разрошено… както става само по филмите… А и тя внезапно се усъмнила, че на брега на подобно скромно вътрешно море може да се зароди гений, който да прекосява света с блясъка на нови идеи по разшкембени сандали.

За миг. За миг само светът се оказал не недочут, макар и възстановим, а тежък, неизменен, сплъстен, но ние ще довършим мисълта си за калената и заточена любов. Истините не могат да й послужат, несправедливостите не могат да я огънат, мечтите не могат да я окепазят, безсилни са също като взривовете и глобалното затопляне.